"Тази неделя" в разговор за Турция и забрадките

Ето и записа - частта е със заглавието "Заплаха ли са религиозните символи"

За тези, които не ме познават - аз съм тази, с шала на главата, мюсюлманката :)

Момичето, което не може да плаче/ The Girl Who Could'n Cry

"Пълната дехидратацията не позволява на тялото да произвежда сълзи"...

Клипа е разтърсващ, а посланието му е последната капка, от която чашата прелива.
Всъщност останалата част от клипа не пречи да разбереш и крайното послание, но пък и - явно не само за мен - носи още едно. Жените са родени да страдат (?!) и работата на околните е да им помогнат да не забравят това...

Иначе да - водата е живот. Но когато имаш много вода, не значи че живееш по-добре. 

А само че можеш да произвеждаш повече сълзи.



Extreme dehydration prevents your body from producing tears
The clip is petrifying and the message is about the last drop of water that gets the cup to overflow.
But the clip is also about something else - women are born to suffer (?!) and it's the people around them's job to help them forget that.
And yes - water is life. But even if you have plenty of it doesn't mean that you live better but 

instead that you can have more tears in your eyes.

Кръговрат

В живота постъпваме и сме най-неразумни с майките и здравето си - и двете ги приемаме за даденост и сякаш каквото и да направим, те трябва да са до нас и да са ок!
И започваме да ги ценим, когато...аха да ги загубим или дори понякога твърде късно - изгубили сме ги.

И макар със здравето положението да не е толкова лошо, защото човек, колкото и да гледа "напред и високо", е някак суетен - къде повече, къде по-малко и дори само по тази причина бива леко загрижен за здравето - при отношенията с майка ни нещата обикновено не стоят точно така...

Ами да, с нея дори да сме скарани, това не влияе на външния ни вид!

Майка ни никога не трябва да ни се сърди, да не се обижда, да не е тъжна, да не намръщена - а дали е така и дали не е самотна - нейна си работа...Тя е наша даденост, като важната дума в случая е "наша"...Наш роб и наша собственост...

А обикновено не сме с такова отношение към себе си, когато сами имаме деца! 
Тук вече сме различни и искаме, налагаме се, възпитаваме и пр...

Но със собствените си майки сме различни.

Може би и да е защото сме твърде уморени, искаме и нас някой да поглези, ние също да се разсърдим на някого, когото го е еня за нас. 

Кръговрат.

Пролет след зимата

Хубаво е, когато виждаш идването на пролетта - мириса, който се носи от малките чудесни цветчета на дърветата и из тревата. Дори София разцъфна тези дни.

Отделно "настъпи" и астрономическата пролет...Въпреки че е поредния път, когато неживи неща влияят върху настроението ни и мисленето - това обаче е този път, когато влиянието е позитивно - човек се настройва оптимистично, с желание за работа и живот. 
Сигурно е въпрос на хормони, безспорно, но тях не ги виждаме. Единствено ненатрапчиво топлото  слънце и красиво изглеждащи, иначе мръсни градинки, пълни с туфи цъфтящи игличини и теменужки, сред които ти се иска с часове да стоиш и да вдъхваш прекрасния аромат - всичко това сякаш помага на кръвта ти да тече по-бързо във вените, успокоява ума и помага да дишаш по-леко...
Щъркелите се върнаха по родните си места и дори темерутите, онези, които уж не поглеждат наоколо казват: "Ех, ще се живее!"...
Синигери, косове и другите пернати не спират да пеят и това, по моему, пречи на работата, но пък е в унисон с оптимистичното, но леко завеяно и някак по детски весело настроение на човек. Сякаш си влюбен. 
Вероятно пролетта е начина, който Бог ни е дал, да се събудим след летаргията на зимата, през която работим и живеем сякаш по навик. 

Майката е милостта на Всевишния към хората

източник - тук

Майката е Милостта на Аллах към хората! 
Родителите - бдящи, обичащи, подкрепящи - са Милостта на Аллах към човекa.

Нямаше да е никак трудно на Всевишния да стори така, че човек да се ражда и израства по различен начин!

Но Той ни е дал родителите - да ни обгрижват и обичат за доста дълъг период от живота ни и наистина, това е проява на Неговата милост!

muslimmatters.org

Когато си малък, твоето "Обичам те" към мама, е просто израз на твоята нужда от нея. Но нейната обич блика от всякъде. Само дето ти си още малък и не я виждаш, но я усещаш! Ти си твърде много егоист за майчината обич, която е единствената безкористна любов на Земята, за да й дадеш полагаемото й се. Затова Всемилостивия е сторил тази обич безкористна. Да не иска нищо в замяна и да я има въпреки всичко. 

Когато я загубим, усещаме смисъла на тази обич и какво е значела за нас.
Усешаме това, че дори и да сме минали средата на нашия живот, когато сами имаме израстнали деца, че дори и внуци, ние пак сме деца на майка си! Пак получаваме майчината обич, която от никого другиго не можем да получим. Онази топла и неизискваща нищо обич - претворена в грижа. Срещу която се бунтуваме, докато я получаваме. 
А когато я загубим, вече сме голи, без покрив, а над нас вали целия живот. И разбираме, че майка ни е била покрив, който Аллах ни е построил да ни пази в Дунийа.

Затова в Коран и хадиси постоянно четем за ролята и значението на майката и двамата родители, за това, че нашата признателност и отношение към тях Аллах е сторил да стоят редом с вярата в Него - толкова значими са...

Защото трябва да видим и осъзнаем Неговата милост, когато я имаме, не когато я изгубим.

Така че нека който си има жива майчица, да се замисли и да благодари на АЛлах за тази милост, да се усмихне и да е щастлив, защото рахматуЛлах е още непресъхнал, да прегърне тази Милост, да каже на майка си колко й е благодарен, защото благодарността към майката е благодарност към Аллах!

Знам, че са досадни понякога. Ние сме били далеч по-досадни - през тежката бременност и още по-тежко раждане, годините, докато сме били кърмачета-прохождащи-мрънкащи дечица...Когато живота на майките ни е бил не техен, а те  са живяли нашия живот - спяли са само когато им позволим, хранили са се амо когато им позволим, усмихвали са се когато им позволим, дори са се гушкали с баща ни когато им позволим...и оше и още...

Разбрах смисъла на казаното, че човек почвал да остарява, когато починат родителите му. Той вече няма чие дете да бъде. Вече е само възрастен...

Затова благодарете на Аллах и покажете тази благодарност докато е време.

"В деня, в който Аллах сътвори земята и небесата, Той сътвори и сто вида милосърдие. Всяко едно от милосърдията беше толкова необятно, че е възможно да запълни пространството между земята и небесата. Само едно от тези милосърдия бе низпослано на земята. Ето с това милосърдие майката прегръща детето си. Другите същества общуват помежду си чрез това милосърдие. В Съдния ден Всевишния Аллах ще добави това милосърдие към останалите и те ще станат отново сто." (Пророк Мухаммад с.а.с.)


"Всевишния Аллах отлага наказанието на този, на когото пожелае, до Съдния ден, освен на съпротивляващите се срещу родителите си. Тяхното наказание ги сполетява още в земния им живот." (Пророк Мухаммад с.а.с.)

Милена-Иршад

На майка ми

I was born in the land of the sun And the tall green grassAnd I don't understand How all this has come to pass

Обичаше есента, но си отиде в края на зимата. Не знам защо обичаше есента повече от пролетта - да, невероятно красива, но беше точно преди зимата. Просто беше тъжна по душа и вероятно затова есента й беше по-близка. Умееше да се радва, но тъгата вътре в нея не я напускаше никога. 
Тя ме научи да обичам да чета, да виждам птичките, облаците, тревичките и всички иначе дребни нещица. 
Щасливо съм родена като желано дете на любовта - истинската, единствената любов на майка, беше татко ми - винаги на първо място сред хората... А и тя беше неговата любов. Единствена.
Тя слагаше дори паста на четката му сутрин.
Сега няма кой да му слага паста на четката, да му направи кафенце, за да е готово на масата, като стане от сън.
Няма да има кой да му приготви дрехите за след баня точно по реда на обличане, за да му е удобно и да не настине...
Любов, истинска любов.
Надявах се, че като остареят, ще се радват само на себе си до другия. Не беше така. Болестите и проблемите ги сломиха, независимо двете чудесни деца и четиримата истински мъже, макар и невръстни на години - внуци, които имаха. Та толкова се караха! СубханАллах, като куче и котка. А толкова се обичаха!

Майка беше съвсем различна, когато бях малка от това, което беше преди да почине. Емоционална - това е била винаги, с меко сърце, изключително отворена за чуждата болка и страдание, гостоприемна - залъка от устата си даваше, ако разбере, че другия има нужда от него.
Не, няма да й пиша биография. Детството й не е било щастливо - бедно, повечко бой и малко обич - предимно от дядо й Йово, който починал и тя все си го споменаваше, че е бил единствения, който я е обичал...Дядо Йово е с фамилия Челекетич, от Австро-Унгария.
Мама е била кльощава като момиче, една такава хубава, но недохранена.
Много боледувала от бъбреци и дори повтаряла една година заради това.
Когато разбрала  - казали по радиото, че във Врабево - някакво си село на 250 км от нейното Расово, откриват климатично училище с пансион и храна, тя хванала автобуса - някои помнят рейсовете от преди '70- та година, отишла до Врабево на своя глава и си оправила документите да учи там, за да не дават родителите й никакви пари за нея. 
Баща й - дадо Петър, е починал след множество побои, заради изчезналия си брат, за когото са мислели, че е избягъл "на Запад" и са го били - поваляли са го с ритници на двора и са го ритали в бъбреците, докато лека-полека милия старец починал - беше '73-та година, а майка е била само на 23 години.
А аз - на 3, брат ми - на 1.
Майка имаше много красив брат, Ален Делон не струваше по външен вид пред него. Почина млад, на 47 от неовладян мозъчен инсулт. 
Като малка си хапвах бой от майка - такова й беше възпитанието, но успя - казвала съм го много пъти, че пред нея и баща ми, аз като родител не струвам нищо. Е, децата ми казват, че не е така. Аллах помага...
Спомням си, че когато прочетях някоя книга или отидех на кино - едно време веднъж седмично идваше нов филм - майка ме караше да й ги разкажа и да й кажа коя е поуката...
Винаги беше искала да стане учител по история и български/ литература. Бяха абонирани за новите книги в книжарницата и се гордеех с библиотеката...
Играеха в театрална трупа с татко...Той рисуваше много хубаво и тя постоянно ми го повтаряше и това, че съм приличала на него, поощряваше ме да рисувам.
Много ми се караше, обаче винаги имах подкрепата на родителите ми. Винаги.
Тя държеше да ми казва, че ме обича, но аз нямах нужда да го чувам - знаех го. Винаги ме подкрепяха!
А как се грижеше за някой от нас, когато се разболее! Няма такъв болногледач на света! Чак да ти се прииска да се разболееш (опит за шега).
Та така - година след година, болестите й се увеличаваха или интензитета на съществуващите. Ту беше на санаториум след лечение на бъбреци, ту за хипертония, ту за главоболие, счупване на нещо си. После брат ми едвам го спасиха след спукана язва, те дари толкова кръв и от притеснения тогава, получи анемия. Оказа се, че е имала и растяща миома. Анемията беше голямо мъчение. Лека-полека брат ми се оправи. Майка оперира миомата - изчистиха я напълно. Взе, че падна, носейки бутилки и си сряза едни сухожилия - така и не успя съвсем да си раздвижи дланта.
Беше малко разочарована, че не станах лекар - знаеше любовта ми към медицината и винаги казваше "Ти ще ме излекуваш!". Не успях дори да помогна.
Станах инженер-химик, а и ден не работих като такава - това ги разочароваше с татко. Сигурна съм.
Развода ми, тежък и неприятен - за тях сигурно също е било тежко, но покрай моята болка и разочарование, не мислех за тях - приемах мама и татко като даденост. Така и бяха - до мен, гледаха прекрасния ми Борис. Голямат радост и винаги на второ място в касацията по обич на баба си.
Той я погреба - плати всичко за погребението й. Детето, мъжът Борис.
После аз легнах на смъртно легло, в кома. Едвам оживях. Как го е преживяла - поредния въпрос как е успяла...
Беше неотлъчно до мен след операцията, когато не можех да ставам и да се храня сама...
Беше щастлива, че се намерих с Адхам - прекрасния й зет, с когото така се обичаха - да си кажат поредния виц за тъща и зет, да й купи любимо газирано, да запалят по цигара (когато тя пушеше) и пр...
Да спомена, че има и чудесна снаха - редкия случай на обич между снаха и свекърва, както е между тъща и зет...Антоанета беше обичана и грижовна снаха, а майка беше обичана и грижовна свекърва...
На другата година след операциите ми забременях с Камал. 
Обаче тя имаше страхотен проблем с бъбреците и се оперира. Тежко беше и оттам някак тръгна надолу. Само месец по-късно получи инсулт. Два месеца след първия, получи втори инсулт...
Остеопороза, гонартроза, коксартроза, хипертония 1-ва степен, чернодробна стеноза. След време и Паркинсон в начална степен. Започна да се движи трудно. 
По това време почина майка й - майка ми много страдаше от това, че не й се обадиха навреме, за да види майка си жива.
Междувременно приех Исляма и се забрадих. В началото не й беше много приятно - не Исляма, а забрадката ми. После се успокои и дори ме защитаваше, ако се наложи. Като снимаха първия филм на Карбовски - бяха много сладки с татко. 
Преживяха трудно нахлуването на НСБОП у дома и това, че ме набедиха за терорист. Плачеше по телефона - не й бях казала, чула по новините. Аз й казах да спре и да ме чуе и казах "Повярвай ми, нищо лошо не съм сторила, не съм нарушила закон. Вярваш ли ми?" Тя отговори "Да" и след това не сме говорили повече за случилото се. 
Много й липсваха внуците, докато всички живеехме в София, постоянно идваше я у нас, я при брат ми или децата ходеха при баба и дядо. Често се събирахме на вечеря при тях. 
Когато баба ми се разболя от рак на стомаха, я гледаше като бебе - изнасяше я на ръце да поседне пред къщата на слънце. Като млади се караха - майка ми се сърдеше, че пр икараница защитавам баба пред нея, а баба се сърдеше, че защитавам майка. Така като млади правим глупости, за които се ядосваме после. Та и те се заобичаха след време. Баба при целия си инат разбра, че може да разчита на майка, както и майка при целия си инат разбра, че може да разчита на баба. И баба разбра, че никой, освен майка няма да я гледа, ако се разболее и легне на легло. Така и стана. 

Карахме се - аз и майка. Бяхме много различни по характер. Тя постоянно ми правеше забележки, а аз много се ядосвах от това и все плачех. 
Но сега си мисля за някоя, която и да била конкретна случка, когато сме се карали и не мога да се сетя. Принципно съм оперирана от лоша памет, а пък от майка ми минаваше бързо. 
Адхам ми действаше много успокояващо - моите родители обичаше като собствени и все ми казваше - спокойно, имай търпение.
Постоянно ми звънеше по телефона - може би липсата на социален живот й подейства допълнително утежняващо. Не можех винаги спокойно да говоря или изобщо да говоря. А тя все с пълни подробности ми разказваше как и какво е сготвила и пр. 
Преди година и половина татко се разболя от рак на стомаха. Тя се побърка от мъка. Операцията беше тежка - но тя беше неотлъчно до него. 
Каквато си беше грижовна - всеки да е нахранен и чист (това бяха най-важните неща за нея), стана като орлица над баща ми. 
И това как е преживяла? Не се знае.
Последните години много страдаше от кости - страхотни болки и никой лекар не помогна. С нищо. 
Кръвното й стигна до 240 и уж лежа в болница за това, но нямаше голяма полза. Не мога да се сетя за какво НЕ е лежала - ами да, не е била болна от хепатит.
Милата година, декември, ни изненадаха с татко - хоп, без да ни казват, пристигнаха в София и ни взеха на Врабево. колко хубаво беше - имам снимки на котетата от тогава. Майка беше много щастлива с тия котета - обичаха се взаимно.
А времето не беше зимно и си изкарахме толкова хубаво.
Че дойдоха и семейството на брат ми и се събрахме цялото ни голямо семейство - за последен път.
От преди 3 седмици някакъв лекар сменил лекарството за кръвно на майка ми, защото много й се подули краката и тя започна неимоверно да го вдига, всеки ден повръщане, главоболие, падаше постоянно. Докато на 25.03 получила инсулт и я откарали в болицата в Троян. Същия ден Камал си счупи ръка и не можах да замина при родители ми. Няколко дни преди това Адхам беше заминал в чужбина.
Всичко това стана във вторник. Снаха ми успя да отиде в събота и тогава беше последния ми разговор с майка по телефона. До съботата тя беше лека-полека изгубила съзнанието си, единствено познаваше татко и беше познала Антоанета, когато я видяла. 
Говорехме си по телефона, че сготвила яхнийка, беше готвила бобец, излизаше да простира...
Принципно не знаеше много от заниманията ми. Бях избродирала за нея и татко една тройна картина с изонит, един есенен книгоразделител за нея - тя беше толкова горда с тях и ги показваше да се похвали на всеки гост у дома. 

Господи мой, помилвай ги, както и те ме отгледаха от малка...

Книгоразделителя го беше подарила на една лекарка. В последно време й казвах, че си плета, не мога да го изрека какво беше желанието ми да й покажа какво съм оплела. Толкова искаха да види! 
Поне преди нова година, виждайки един шал и шапка, които бях оплела, така ги хареса и й ги подарих с голям кеф - със същия кеф тя ги беше носила...

В неделя изпадна в будна кома. В понеделника хванахме автобус с децата и пристигнахме в Троян. Аз останах при нея, да сменя татко и Антоанета.
Надявам се да разбра, че Борис и Камал бяха там, че аз бях при нея. Много се зарадва, когато й правех масаж на краката, ръцете и гърба.
Във вторник отказаха бъбреците й. Напълно. Не изчака дори първата хемодиализа.
Спеше, този път по-спокойно от всички други пъти, когато езика й пречеше. Аз бях седнала до леглото й и в един момент усетих, че липсва шума от дишането й.
Така си отиде в съня си, след цял живот, изпълнен с физически болки.
Когато обаче пристигнахме с катафалката пред къщата ни на Врабево, не знам защо реших да хвана любимото й котенце - Рагнелчо и да го занеса при нея - знам, че е тъпо, но ми се искаше да го направя. Той започна да ме съска и изобщо не успях да го доближа!
Съжалявам, че ходих с погребението до гробищата. Всъщност аз я завих, почистих я от останалите цветя преди да я спуснат. Независимо от студения и мрачен ден, тогава точно небето се изясни и слънцето напече. Дори след като си тръгнаха хората, аз и Камал поседяхме отстрани до гроба и гледахме как гробарите я заравят и оправят мястото. Беше слънчево и топличко.
След час небето се захлупи и заваля. 

После разглеждахме албумите - тя беше много сантиментална и снимките са подреждани с любов и старание. 
Много красива, непременно ще я покажа, искам да се похваля. Да...
Мислех си каква романтична беше - и до последно си беше романтична. Но живота я смачка. След инсултите вече не четеше, може би съзнанието й се беше променило или възможностите за всичко това. Четеше жълта преса, ядосваше се на клюките, но и тя клюкареше. Беше минала на едно по-различно ниво, по-лесно смилаемо. 
Не беше тя.
Пак си обичаше поезията, класиката в музиката, живописта и киното - но просто ги обичаше и вероятно й живееха само в спомените. 
От млада обичаше да си води бележки, да си преписва стихове и разни други неща.
Имаше висок, стегнат и красив почерк. Постепенно се промени, покрай парезата на дясната ръка, почеркът й стана дребен и разкривен.
А сега живееше с всекидневните филми по ТВ, разни предаванийца, кой какво направил, с кого и защо и пр...
Но си беше моята майка. Единствената.
Сега се е срещнала с моя и нейния Бог и само се надявам на това, че Той е казал, че Неговата Милост е преди Неговото наказание. 

Есента ме приспива.
И пурпурни капят листа
И плаче над мене,
и плаче с листа есента.

Не мога да имам друга майка, освен моята майка. Човек има само една майка и изгуби ли я - край, връщане няма. 

Търпението като добродетел

mystafa.deviantart.com

В психическия живот думата „търпение” изразява сила, която противодейства на дадено напрежение, външно или вътрешно.

Търпението не е неволя, то е качество на разумния човек. Само разумния човек търпи.

Когато човек придобие търпение, всичките му работи се оправят.

Търпението е основа на живота. Няма ли търпение, човек не може да свърши никаква работа.

Търпението е най- великото качество, най- благородната черта в човешкия характер.

Търпение – да издържите на всички противоречия и да изслушвате всички.

Който е дошъл човек на земята трябва да се учи на търпение, с което изучава себе си и своите ближни. Дойде ли човек при вас и с часове да ви разправя своите работи, вие трябва с търпение да го изслушате. След това ще хлопа друг на вратата ви – и него трябва да изслушате.

Какво нещо е търпението? От какво се обуславя? За да има търпение, човек трябва да е дошъл до вътрешно разбиране на живота. Това разбиране се придобива тогава, когато във всичко и навсякъде човек вижда Бога.

Човек трябва да бъде търпелив, да се научи да слуша, да гледа, без да дава мнението си.

Да бъде човек търпелив, това е цяла наука, цяла философия. Човек трябва да работи върху търпението съзнателно, без да чака хората да му напомнят, че трябва да бъде търпелив. Всеки трябва да съзнава, че работи върху търпението.

Да търпи, това значи да носи всички неща, без да се смущава.

Истинското търпение изисква разбиране на нещата. Който знае и може да търпи, той се радва на всичко, което разбира.

Да имаш търпение, то подразбира воля и ум, сиреч да знаеш причините и последствията на нещата.

Мнозина запитват, защо им е търпението? – Без търпението може, но нищо няма да се постигне. Много таланти на хората пропадат от липса на търпение. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповедници, държавници, майки и бащи са пропаднали от отсъствието на търпение в своя характер!

Без търпение човек е подобен на дърво без корени, без търпение човек е подобен на труп, т.е. на тяло без крака.

Търпеливия човек се познава в моменти, когато му вземат онова, което обича или за което се е приготвил.

Само умният човек може да бъде търпелив. Той е над обикновените условия в живота.

При каквито и положения да бъдем поставени,ние трябва да търпим, да уповаваме на Бога до последната минута.

Когато умът работи колкото трябва, човек изпитва радост и мир. Той го прави търпелив. Той спокойно очаква плода на онова, което е посял.

За да изработи нещо ценно в себе си,човек трябва да приложи търпение и постоянство.

Търпението е основа на знанието.

Търпението се култивира в страданията.

Всички страдания в света имат за цел да оформят у нас търпението, да се научим да търпим, да бъдем хладнокръвни.

Защо идат болестите и изпитанията в живота? – За да приложите търпението си. Ако търпението ви е слабо, ще го развивате.

За да се справите със страданията, с мъчнотиите в живота си, вие трябва да придобиете търпението. Без търпение никой не може да разреши задачите на своя живот.

Вашето търпение може да се нарече неволя, но не е още истинско търпение.

Да бъде човек търпелив, това значи да понася всичко спокойно.

Всичко трябва да понасяте с търпение.

Човек трябва да се кали, да стане търпелив. Търпението се развива главно при най-неблагоприятни условия.

Който има добри навици, само той може да търпи.

Може да търпи само онзи, в който са развити висшите умствени способности.

Търпеливият човек е всякога по-силен от противника си и по мисъл и физически.

Много са случаите в ежедневния живот, при които може да сe изпита търпението на човека.

Търпеливият е предвидлив.

Без търпение не можеш да бъдеш силен.

Търпеливият човек е способен на жертва.

Ако можете съзнателно да си наложите търпение, това показва, че сте ученици на Новото Учение. Търпението е жизненият еликсир на душата, то не може да се постигне лесно.

Неврастеникът не е търпелив. Като пипнете центъра на търпението, към него приижда повече кръв, той започва да се храни и човек става търпелив.

Когато сте нетърпелив, мислете за търпението,като едно от великите качества на човека.

Може да има много несгоди в живота, но те се преодоляват с търпението.

Чрез търпението всичко се постига. Без търпение не можеш да станеш учен, богат. Ако нямаш търпение и силен не можеш да станеш.

Чрез търпението се придобива и дълготърпение. Гдето е дълготърпението, там са всички добродетели. Знанието, силата, любовта се придобиват чрез търпение.

Един китайски мъдрец искал да опита търпението си. За тази цел Провидението му изпратило един просяк да види колко може да приложи търпението си. Цели 40 години просякът посещавал мъдреца, но последният всякога го посрещал добре. В това време се появил един конкурент на мъдреца, който пожелал да го надмине по търпение. Като видял, че и този човек е благодетелен, готов на жертви, същият просяк започнал и него да посещава. Той го посещавал редовно цяла година, докато един ден новият му благодетел извикал: Махни се вече от очите ми! Нека дойде друг някой, да дам и на него. Достатъчно си се ползвал от моите блага. Просякът отговорил: Господине, малка е още твоята сила. Още много има да работиш върху търпението. От 40 години насам аз ходя в дома на твоя съсед, но той нито за момент не се отегчил от мене. От първия ден до днес той ме приема все така любезно и внимателно.

За да придобие търпение,човек непременно трябва да се намира под влиянието на две противоположни сили – злото и доброто.

От Невидимия свят е изпратена комисия, за да изпита търпението на хората. По отношение на търпението хората са слаби. Малко хора има, които имат търпение и са готови да посрещнат мъчнотиите в живота.

Дойдете ли до търпението, то представя онзи скъпоценен камък, който вие грижливо трябва да пазите под вашия език. И върху този камък един ден ще бъде написано вашето име. Ако не изработите този камък, на който да бъде написано вашето име, вие не можете правилно да се развивате, не можете да станете синове на светлината.

Разсъждения на Учителя Дънов

източник:www.bulblog.com/

ПОЛОЖИТЕЛНИТЕ МИСЛИ

„Примера въздейства по-силно,

 от проповедта.”

от  Ана Тодорова

Повтарянето на положителни изявления от рода на "Аз съм успял и привлекателен човек" кара някои хора да се чувстват по-зле вместо да повиши самочувствието им. Медиите, книгите, социалните мрежи, пропагандират да си казваме хубави неща, но това не работи при всеки.

Положителните изявления по свой адрес карат хората с ниско самочувствие, по-скоро да се почувстват зле, отколкото добре. Когато човек с ниска самооценка си повтаря положителни мисли, по всяка вероятност те водят до противоречиви възприятия.

Въпреки че позитивното мислене изглежда ефективно като част от по-широка програма за терапия, само по себе си то води до противоположния ефект на очаквания. 

Затова не прекалявайте с положителните мисли!  Не ги превръщайте във фикс идея! Човек не винаги може да контролира мисленето си, но ако го превърне  и в единствена цел, става още по-страшно.

Двойния стандарт

източник на снимката

Интересно нещо са хората - напористи да убеждават околните в правотата си и съвсем несъпричастни към чуждото мнение. Конкретен пример.
Хора, които постоянно се оплакват, че останалите не ги уважават за това, че са вярващи в Бог. Единствения Бог, който никога никой не е виждал с очите си - доказателство за Него, са Неговите проявления - та същите тези хора отхвърлят или не зачитат например психиката.
Да, тя не се вижда, но съществува. Онази невидима част на човек, без която той няма да отразява обективния свят - когато е здрава. И няма да отразява го правилно, когато е болна.
Защо я отхвърлят? Защото не е удобна ли?
Тогава защо се сърдят, че някой ги смята за първобитни, като вярват в нещо, което не се вижда..
Точно тази черта на човек е довела до съдружаването под всякакви форми. Човек е насигурен в онова, което не вижда. Затова и много хора вярват в Исус - защото се смята, че е виждан, че е историческа личност. Така е и с наличието на иконите - човек обича да вижда и да "пипне" обекта на обожанието си. Именно същото е и с разпространението на магиите...

Не извинявам ничие поведение, а го обяснявам с прости думи.

Но двойния стандарт съществува не само срещу вярващите, по-конкретно срещу мюсюлманите. Двойния стандарт е наличен и при тях самите. Примера, който дадох по-горе, е реален и обрисува твърдението ми.