Дзен/ Zen/ 禅

Има ли пролет, ако не можеш да й се насладиш?

Дали красотата е само във възприятията ни?

Дали мириса е само химична реакция?

Дали цветовете са само различни дължини на вълните?

Дали е имало слънце, ако си спал през целия ден?

Дали са се сливали в едно пясъкът, небето и морето в любовно трио, ако не си седял на залеза, гледайки срамежливо тази проява на близост?

Ако не си стоял под сакурата, опиянен от цвета й на фона на синевата - тя цъфтяла ли е изобщо?

Ако не те е събудил рано-рано с песента си косът, пял ли е изобщо?

Ако не си усетил мекотата на тревата под босите си крака, усетил ли си свободата изобщо?

и т.н.

*Снимките са направени през май в Малмьо, Швеция

Heart #coasters/ Подложки-сърца за влюбени :)

Изплетох ги преди време и забравих за тях :) Бяха малък подарък за едно ново семейство съседи и роднини. 

I crochet these coasters a month ago and forgot about them :) They had a small gift for a new family, neighbors and relatives

За Максимилиан

Тази визитка е направена от ФБ групата
"Ако до всяко добро същество застане поне още едно"

Като видите снимката, няма как да не се сетите кое е това слънчице - Максимилиан - за пръв път говорихме за него миналата година - припомнете си ТУК. Но неговото заболяване не се лекува с една операция, с ден или определени дни в болница. Душичката има нужда от продължаваща, всекидневна рехабилитация, както и от проходилка и количка, която не е като тези за дечицата без проблем.
Може би сте гледали предаването за осиновените деца, в което даваха кратък филм и за тях - предаването беше по БНТ! на 5-ти април:

http://bnt.bg/predavanyia/malki-istorii/malki-istorii-5-april-2014 

В предаването материала за Макси започва след 44-та минута.

Не знам кое и как докосва сърцата на зрителя, но за Максимилиан не бяха събрани достатъчно средства дори за количка. Съжалявам да го кажа, но е факт. Рехабилитацията продължаа или поне трябва да продължи, докато има някакви пари за това.
Родителите не живеят в родния си дом, а за да не пътуват постоянно до центъра за рехабилитация, са взели квартира в Пловдив, за да е удобно за детето им! 
Всеотдайността е огромна...Дори биологични родители често не полагат такива грижи за детето си или може би трябва да кажем, че грижата и любовта, всеотдайността, не са резултат на биологията и родствеността. А са дар от Всевишния.

Молбата и зова са за докосване до този дар - да се възползваме и ние да вземем частица доброта, да дадем поне малко за доброто на това прекрасно слънчице Максимилиан и неговите мили родители. 

Нека поясня само, че междувременно бащата е станал пенсионер по болест - всъщност в момента тримата се опитват да направят всичко, което виждате, с 2 пенсионерски пенсии.


Това е новата дарителска сметка на името на майката. В горния линк сметката е нейната лична. Всъщност парите отиват на 1 място, за 1 нещо - изберете си сами къде да дарявате. Само го направете.

Заради Всевишния, заради доброто и милостта.

Банка ДСК
IBAN BG47STSA93000015356284
Титуляр: Ирина Веселинова Младенова

На майка ми

I was born in the land of the sun And the tall green grassAnd I don't understand How all this has come to pass

Обичаше есента, но си отиде в края на зимата. Не знам защо обичаше есента повече от пролетта - да, невероятно красива, но беше точно преди зимата. Просто беше тъжна по душа и вероятно затова есента й беше по-близка. Умееше да се радва, но тъгата вътре в нея не я напускаше никога. 
Тя ме научи да обичам да чета, да виждам птичките, облаците, тревичките и всички иначе дребни нещица. 
Щасливо съм родена като желано дете на любовта - истинската, единствената любов на майка, беше татко ми - винаги на първо място сред хората... А и тя беше неговата любов. Единствена.
Тя слагаше дори паста на четката му сутрин.
Сега няма кой да му слага паста на четката, да му направи кафенце, за да е готово на масата, като стане от сън.
Няма да има кой да му приготви дрехите за след баня точно по реда на обличане, за да му е удобно и да не настине...
Любов, истинска любов.
Надявах се, че като остареят, ще се радват само на себе си до другия. Не беше така. Болестите и проблемите ги сломиха, независимо двете чудесни деца и четиримата истински мъже, макар и невръстни на години - внуци, които имаха. Та толкова се караха! СубханАллах, като куче и котка. А толкова се обичаха!

Майка беше съвсем различна, когато бях малка от това, което беше преди да почине. Емоционална - това е била винаги, с меко сърце, изключително отворена за чуждата болка и страдание, гостоприемна - залъка от устата си даваше, ако разбере, че другия има нужда от него.
Не, няма да й пиша биография. Детството й не е било щастливо - бедно, повечко бой и малко обич - предимно от дядо й Йово, който починал и тя все си го споменаваше, че е бил единствения, който я е обичал...Дядо Йово е с фамилия Челекетич, от Австро-Унгария.
Мама е била кльощава като момиче, една такава хубава, но недохранена.
Много боледувала от бъбреци и дори повтаряла една година заради това.
Когато разбрала  - казали по радиото, че във Врабево - някакво си село на 250 км от нейното Расово, откриват климатично училище с пансион и храна, тя хванала автобуса - някои помнят рейсовете от преди '70- та година, отишла до Врабево на своя глава и си оправила документите да учи там, за да не дават родителите й никакви пари за нея. 
Баща й - дадо Петър, е починал след множество побои, заради изчезналия си брат, за когото са мислели, че е избягъл "на Запад" и са го били - поваляли са го с ритници на двора и са го ритали в бъбреците, докато лека-полека милия старец починал - беше '73-та година, а майка е била само на 23 години.
А аз - на 3, брат ми - на 1.
Майка имаше много красив брат, Ален Делон не струваше по външен вид пред него. Почина млад, на 47 от неовладян мозъчен инсулт. 
Като малка си хапвах бой от майка - такова й беше възпитанието, но успя - казвала съм го много пъти, че пред нея и баща ми, аз като родител не струвам нищо. Е, децата ми казват, че не е така. Аллах помага...
Спомням си, че когато прочетях някоя книга или отидех на кино - едно време веднъж седмично идваше нов филм - майка ме караше да й ги разкажа и да й кажа коя е поуката...
Винаги беше искала да стане учител по история и български/ литература. Бяха абонирани за новите книги в книжарницата и се гордеех с библиотеката...
Играеха в театрална трупа с татко...Той рисуваше много хубаво и тя постоянно ми го повтаряше и това, че съм приличала на него, поощряваше ме да рисувам.
Много ми се караше, обаче винаги имах подкрепата на родителите ми. Винаги.
Тя държеше да ми казва, че ме обича, но аз нямах нужда да го чувам - знаех го. Винаги ме подкрепяха!
А как се грижеше за някой от нас, когато се разболее! Няма такъв болногледач на света! Чак да ти се прииска да се разболееш (опит за шега).
Та така - година след година, болестите й се увеличаваха или интензитета на съществуващите. Ту беше на санаториум след лечение на бъбреци, ту за хипертония, ту за главоболие, счупване на нещо си. После брат ми едвам го спасиха след спукана язва, те дари толкова кръв и от притеснения тогава, получи анемия. Оказа се, че е имала и растяща миома. Анемията беше голямо мъчение. Лека-полека брат ми се оправи. Майка оперира миомата - изчистиха я напълно. Взе, че падна, носейки бутилки и си сряза едни сухожилия - така и не успя съвсем да си раздвижи дланта.
Беше малко разочарована, че не станах лекар - знаеше любовта ми към медицината и винаги казваше "Ти ще ме излекуваш!". Не успях дори да помогна.
Станах инженер-химик, а и ден не работих като такава - това ги разочароваше с татко. Сигурна съм.
Развода ми, тежък и неприятен - за тях сигурно също е било тежко, но покрай моята болка и разочарование, не мислех за тях - приемах мама и татко като даденост. Така и бяха - до мен, гледаха прекрасния ми Борис. Голямат радост и винаги на второ място в касацията по обич на баба си.
Той я погреба - плати всичко за погребението й. Детето, мъжът Борис.
После аз легнах на смъртно легло, в кома. Едвам оживях. Как го е преживяла - поредния въпрос как е успяла...
Беше неотлъчно до мен след операцията, когато не можех да ставам и да се храня сама...
Беше щастлива, че се намерих с Адхам - прекрасния й зет, с когото така се обичаха - да си кажат поредния виц за тъща и зет, да й купи любимо газирано, да запалят по цигара (когато тя пушеше) и пр...
Да спомена, че има и чудесна снаха - редкия случай на обич между снаха и свекърва, както е между тъща и зет...Антоанета беше обичана и грижовна снаха, а майка беше обичана и грижовна свекърва...
На другата година след операциите ми забременях с Камал. 
Обаче тя имаше страхотен проблем с бъбреците и се оперира. Тежко беше и оттам някак тръгна надолу. Само месец по-късно получи инсулт. Два месеца след първия, получи втори инсулт...
Остеопороза, гонартроза, коксартроза, хипертония 1-ва степен, чернодробна стеноза. След време и Паркинсон в начална степен. Започна да се движи трудно. 
По това време почина майка й - майка ми много страдаше от това, че не й се обадиха навреме, за да види майка си жива.
Междувременно приех Исляма и се забрадих. В началото не й беше много приятно - не Исляма, а забрадката ми. После се успокои и дори ме защитаваше, ако се наложи. Като снимаха първия филм на Карбовски - бяха много сладки с татко. 
Преживяха трудно нахлуването на НСБОП у дома и това, че ме набедиха за терорист. Плачеше по телефона - не й бях казала, чула по новините. Аз й казах да спре и да ме чуе и казах "Повярвай ми, нищо лошо не съм сторила, не съм нарушила закон. Вярваш ли ми?" Тя отговори "Да" и след това не сме говорили повече за случилото се. 
Много й липсваха внуците, докато всички живеехме в София, постоянно идваше я у нас, я при брат ми или децата ходеха при баба и дядо. Често се събирахме на вечеря при тях. 
Когато баба ми се разболя от рак на стомаха, я гледаше като бебе - изнасяше я на ръце да поседне пред къщата на слънце. Като млади се караха - майка ми се сърдеше, че пр икараница защитавам баба пред нея, а баба се сърдеше, че защитавам майка. Така като млади правим глупости, за които се ядосваме после. Та и те се заобичаха след време. Баба при целия си инат разбра, че може да разчита на майка, както и майка при целия си инат разбра, че може да разчита на баба. И баба разбра, че никой, освен майка няма да я гледа, ако се разболее и легне на легло. Така и стана. 

Карахме се - аз и майка. Бяхме много различни по характер. Тя постоянно ми правеше забележки, а аз много се ядосвах от това и все плачех. 
Но сега си мисля за някоя, която и да била конкретна случка, когато сме се карали и не мога да се сетя. Принципно съм оперирана от лоша памет, а пък от майка ми минаваше бързо. 
Адхам ми действаше много успокояващо - моите родители обичаше като собствени и все ми казваше - спокойно, имай търпение.
Постоянно ми звънеше по телефона - може би липсата на социален живот й подейства допълнително утежняващо. Не можех винаги спокойно да говоря или изобщо да говоря. А тя все с пълни подробности ми разказваше как и какво е сготвила и пр. 
Преди година и половина татко се разболя от рак на стомаха. Тя се побърка от мъка. Операцията беше тежка - но тя беше неотлъчно до него. 
Каквато си беше грижовна - всеки да е нахранен и чист (това бяха най-важните неща за нея), стана като орлица над баща ми. 
И това как е преживяла? Не се знае.
Последните години много страдаше от кости - страхотни болки и никой лекар не помогна. С нищо. 
Кръвното й стигна до 240 и уж лежа в болница за това, но нямаше голяма полза. Не мога да се сетя за какво НЕ е лежала - ами да, не е била болна от хепатит.
Милата година, декември, ни изненадаха с татко - хоп, без да ни казват, пристигнаха в София и ни взеха на Врабево. колко хубаво беше - имам снимки на котетата от тогава. Майка беше много щастлива с тия котета - обичаха се взаимно.
А времето не беше зимно и си изкарахме толкова хубаво.
Че дойдоха и семейството на брат ми и се събрахме цялото ни голямо семейство - за последен път.
От преди 3 седмици някакъв лекар сменил лекарството за кръвно на майка ми, защото много й се подули краката и тя започна неимоверно да го вдига, всеки ден повръщане, главоболие, падаше постоянно. Докато на 25.03 получила инсулт и я откарали в болицата в Троян. Същия ден Камал си счупи ръка и не можах да замина при родители ми. Няколко дни преди това Адхам беше заминал в чужбина.
Всичко това стана във вторник. Снаха ми успя да отиде в събота и тогава беше последния ми разговор с майка по телефона. До съботата тя беше лека-полека изгубила съзнанието си, единствено познаваше татко и беше познала Антоанета, когато я видяла. 
Говорехме си по телефона, че сготвила яхнийка, беше готвила бобец, излизаше да простира...
Принципно не знаеше много от заниманията ми. Бях избродирала за нея и татко една тройна картина с изонит, един есенен книгоразделител за нея - тя беше толкова горда с тях и ги показваше да се похвали на всеки гост у дома. 

Господи мой, помилвай ги, както и те ме отгледаха от малка...

Книгоразделителя го беше подарила на една лекарка. В последно време й казвах, че си плета, не мога да го изрека какво беше желанието ми да й покажа какво съм оплела. Толкова искаха да види! 
Поне преди нова година, виждайки един шал и шапка, които бях оплела, така ги хареса и й ги подарих с голям кеф - със същия кеф тя ги беше носила...

В неделя изпадна в будна кома. В понеделника хванахме автобус с децата и пристигнахме в Троян. Аз останах при нея, да сменя татко и Антоанета.
Надявам се да разбра, че Борис и Камал бяха там, че аз бях при нея. Много се зарадва, когато й правех масаж на краката, ръцете и гърба.
Във вторник отказаха бъбреците й. Напълно. Не изчака дори първата хемодиализа.
Спеше, този път по-спокойно от всички други пъти, когато езика й пречеше. Аз бях седнала до леглото й и в един момент усетих, че липсва шума от дишането й.
Така си отиде в съня си, след цял живот, изпълнен с физически болки.
Когато обаче пристигнахме с катафалката пред къщата ни на Врабево, не знам защо реших да хвана любимото й котенце - Рагнелчо и да го занеса при нея - знам, че е тъпо, но ми се искаше да го направя. Той започна да ме съска и изобщо не успях да го доближа!
Съжалявам, че ходих с погребението до гробищата. Всъщност аз я завих, почистих я от останалите цветя преди да я спуснат. Независимо от студения и мрачен ден, тогава точно небето се изясни и слънцето напече. Дори след като си тръгнаха хората, аз и Камал поседяхме отстрани до гроба и гледахме как гробарите я заравят и оправят мястото. Беше слънчево и топличко.
След час небето се захлупи и заваля. 

После разглеждахме албумите - тя беше много сантиментална и снимките са подреждани с любов и старание. 
Много красива, непременно ще я покажа, искам да се похваля. Да...
Мислех си каква романтична беше - и до последно си беше романтична. Но живота я смачка. След инсултите вече не четеше, може би съзнанието й се беше променило или възможностите за всичко това. Четеше жълта преса, ядосваше се на клюките, но и тя клюкареше. Беше минала на едно по-различно ниво, по-лесно смилаемо. 
Не беше тя.
Пак си обичаше поезията, класиката в музиката, живописта и киното - но просто ги обичаше и вероятно й живееха само в спомените. 
От млада обичаше да си води бележки, да си преписва стихове и разни други неща.
Имаше висок, стегнат и красив почерк. Постепенно се промени, покрай парезата на дясната ръка, почеркът й стана дребен и разкривен.
А сега живееше с всекидневните филми по ТВ, разни предаванийца, кой какво направил, с кого и защо и пр...
Но си беше моята майка. Единствената.
Сега се е срещнала с моя и нейния Бог и само се надявам на това, че Той е казал, че Неговата Милост е преди Неговото наказание. 

Есента ме приспива.
И пурпурни капят листа
И плаче над мене,
и плаче с листа есента.

Не мога да имам друга майка, освен моята майка. Човек има само една майка и изгуби ли я - край, връщане няма. 

Heart, Love...Hearts...Love

New 52 Photos Project - Hearts

Малка красива победа :) A spotlight!

Моята снимка от миналата седмица, e в 52 Photos Project: Artist Spotlight :)

и другата избрана снимка, е:

Photo by: Jennifer

Connect with Jennifer via her blog: The Blackbird's Nest

Любов / Love

52 photos project -> LOVE

1993-та година

Сърца / Hearts

Week 42, Gallery project "Hearts"

Съпричастност / Empathy

източник на снимката

Лесно е да се живее егоистично - един собствен живот, незаинтересувано от това, което се случва извън нашия лайф-стайл, извън семейството ни или хората, които са ни близки, към които изпитваме чувства. 

И в този смисъл е трудно да си представим какво е животът за онези, които живеят по-малко удобно или по-малко щастливо от нас. Не само да си го представим, а и да го почувстваме. 

Да се поставим на тяхно място. 

Обикновено си казваме - ние сме далеч, това не може да ни се случи...

Но ако искате да сте едни истински, социално ангажирани хора, първата стъпка, е да сте съпричастни. 

ДА оставим една воюваща страна - една Газа / Палестина...

Нека погледнем около нас. 

Вземете за пример човек или семейство, които смятате, че се нуждаят от вашата подкрепа и се запитайте: 

Какво ще стане, ако един ден живея техния живот?

От какво бих имал нужда?

На каква помощ бих се радвал?

Едни прости отговори на тези малко въпроси, биха дали ясна насока и биха били полезни за една малка крачка напред в това, да бъдем въпричастни, да бъдем заедно с другите - не само от клавиатурата на компютъра си, а истински.

It's very easy to live a very selfish comfortable life, only concerned about yourself and your immediate family members, but it's harder to imagine what life must be for those less fortunate than you. And if you want to take a step forward and be socially productive and help those around you, then your first step is to have empathy.

This week, pick one person or one family that you believe might need your support and ask yourself: What would it be like if I lived their life for one day? What would I need? What sort of help and support I'd welcome? The answers to the above questions should help you develop a clear/practical plan to help the person/family and replicate your help to others in a similar situation.

Една любовна история

източник на снимката

Моя съпруг е бизнесмен - обичам го заради твърдия му характер, обичам да усещам топлината му, когато се облегна в прегръдките му. Но две години след брака ни се чувствах вече толкова отегчена и уморена от него. Това, което ме караше да го обичам, сега ме дразнеше. Аз съм доста сантиментална жена, много чувствителна, особено когато става дума за чувствата ми и връзката. Моя съпруг, точно обратното, беше моя пълна противоположност - липсата на чувствителност и невъзможността да показва каквато и да било романтичност в брака ни, ме обезкуражаваше и ми пречеше да го обичам. 

Един ден просто му казах, че искам развод.

- Но защо?! - запита шокиран.

- Изморена съм, не винаги има причина за всяко нещо в света! - отговорих.

Той замълча и мълча през цялата нощ, мислейки. Меговото мълчание само увеличи увереността ми за развод - човек, който дори не можеше да изрази своето разочарование и затруднение... - какво можех да очаквам от него?! Най-накрая ме попита:

- Какво мога да направя, за да си промениш решението?

Честно казано, аз бях почнала д губя вяра в него, а е трудно човек да промени личноста си...

 Гледайки го право в очите, отговорих бавно:

- Това е въпроса, на който ако отговориш правилно, аз ще променя решението си. Ако аз искам цвете, което расте много високо в планината, на скалите и двамата знаем, че неговото бране ще доведе до твоята смърт - ще го откъснеш ли за мен?

- Ще ти дам отговор утре.

Тук вече всички надежди, ако имах такива, изчезнаха, бях обезсърчена до край.

Когато се събудих на другата сутрин, него го нямаше, но видях ръчно написана дълга бележка. оставена под чаша за мляко, точно до входната врата.

"Скъпа моя, не бих откъснал това цвете за теб, но ще ти обясня защо."

Този първи ред ми разби сърцето. Но продължих да чета:

"Когато използваш компютъра, постоянно бъркаш програмите, викаш и се караш пред екрана, затова трябва да запазя пръстите си, за да мога да оправя бъркотията.

Постоянно забравяш ключовете си за в къщи и аз трябва да запазя краката си, за да мога да изтичам до нас и да ти отворя.

Обичаш да пътуваш, но все се губиш на нови места и аз трябва да запазя очите си, за ти показвам пътя.

Имаш силни спазми всеки месец, когато твоя "добър приятел" идва на гости, затова трябва да запазя дланите си, за да успокоявам стомахчето ти.

Обичаш да стоиш в къщи, а аз се притеснявам някога да не бъдеш засегната от инфантилен аутизъм. Затова трябва да запазя устата си, за да мога да ти разказвам шеги и истории, които да премахнат депресията ти.

Koгато си на компютъра, се взираш в екрана, а това не е добре за очите ти, затова трябва да пазя моите и когато остареем да лакирам ноктите ти, да ти оправям косата...

Обичам да държа ръката ти, когато слизаме надолу към плажа, а ти спокойно да се наслаждаваш на красивия залез и пясъка...и затова мога да виждам цвета на цветята, а те са със същия блясък, какъвто е на младото ти лице.

И затова, любима моя, въпреки че съм сигурен, че няма човек, който да те обича повече от мен, ще откажа да откъсна цветето за теб и да умра..."

Сълзите капеха по листа, докато четях.

"Сега, когато свършиш да четеш отговора ми, ако си доволна, отвори, моля те, вратата - аз съм отпред и нося любимия ти хляб и прясно мляко".

Скочих и отворих вратата и видях притесненото му лице, а той стискаше здраво бутилка мляко и пресен хляб.

Сега вече съм сигурна, че никой не ме обича повече от него и реших да оставя цветето да си расте.

Това е живота и любовта. Когато някой е заобиколен от любов, чувството за въодушевление избледнява и човек започва да игнорира истинската любов, която лежи между мира и глупостта.

Любовта ни се разкрива в различни форми. Дори най-малката проява на любов, колкото и глупава или обикновена да изглежда за някого, не може да бъде модел, Цветята или някакви романтични моменти са само видими жестове, но са на повърхнотта. Под всичко това, са основите на любовта ни, а те са в живота. 

Любовта, не думите печелят.