Една любовна история

източник на снимката

Моя съпруг е бизнесмен - обичам го заради твърдия му характер, обичам да усещам топлината му, когато се облегна в прегръдките му. Но две години след брака ни се чувствах вече толкова отегчена и уморена от него. Това, което ме караше да го обичам, сега ме дразнеше. Аз съм доста сантиментална жена, много чувствителна, особено когато става дума за чувствата ми и връзката. Моя съпруг, точно обратното, беше моя пълна противоположност - липсата на чувствителност и невъзможността да показва каквато и да било романтичност в брака ни, ме обезкуражаваше и ми пречеше да го обичам. 

Един ден просто му казах, че искам развод.

- Но защо?! - запита шокиран.

- Изморена съм, не винаги има причина за всяко нещо в света! - отговорих.

Той замълча и мълча през цялата нощ, мислейки. Меговото мълчание само увеличи увереността ми за развод - човек, който дори не можеше да изрази своето разочарование и затруднение... - какво можех да очаквам от него?! Най-накрая ме попита:

- Какво мога да направя, за да си промениш решението?

Честно казано, аз бях почнала д губя вяра в него, а е трудно човек да промени личноста си...

 Гледайки го право в очите, отговорих бавно:

- Това е въпроса, на който ако отговориш правилно, аз ще променя решението си. Ако аз искам цвете, което расте много високо в планината, на скалите и двамата знаем, че неговото бране ще доведе до твоята смърт - ще го откъснеш ли за мен?

- Ще ти дам отговор утре.

Тук вече всички надежди, ако имах такива, изчезнаха, бях обезсърчена до край.

Когато се събудих на другата сутрин, него го нямаше, но видях ръчно написана дълга бележка. оставена под чаша за мляко, точно до входната врата.

"Скъпа моя, не бих откъснал това цвете за теб, но ще ти обясня защо."

Този първи ред ми разби сърцето. Но продължих да чета:

"Когато използваш компютъра, постоянно бъркаш програмите, викаш и се караш пред екрана, затова трябва да запазя пръстите си, за да мога да оправя бъркотията.

Постоянно забравяш ключовете си за в къщи и аз трябва да запазя краката си, за да мога да изтичам до нас и да ти отворя.

Обичаш да пътуваш, но все се губиш на нови места и аз трябва да запазя очите си, за ти показвам пътя.

Имаш силни спазми всеки месец, когато твоя "добър приятел" идва на гости, затова трябва да запазя дланите си, за да успокоявам стомахчето ти.

Обичаш да стоиш в къщи, а аз се притеснявам някога да не бъдеш засегната от инфантилен аутизъм. Затова трябва да запазя устата си, за да мога да ти разказвам шеги и истории, които да премахнат депресията ти.

Koгато си на компютъра, се взираш в екрана, а това не е добре за очите ти, затова трябва да пазя моите и когато остареем да лакирам ноктите ти, да ти оправям косата...

Обичам да държа ръката ти, когато слизаме надолу към плажа, а ти спокойно да се наслаждаваш на красивия залез и пясъка...и затова мога да виждам цвета на цветята, а те са със същия блясък, какъвто е на младото ти лице.

И затова, любима моя, въпреки че съм сигурен, че няма човек, който да те обича повече от мен, ще откажа да откъсна цветето за теб и да умра..."

Сълзите капеха по листа, докато четях.

"Сега, когато свършиш да четеш отговора ми, ако си доволна, отвори, моля те, вратата - аз съм отпред и нося любимия ти хляб и прясно мляко".

Скочих и отворих вратата и видях притесненото му лице, а той стискаше здраво бутилка мляко и пресен хляб.

Сега вече съм сигурна, че никой не ме обича повече от него и реших да оставя цветето да си расте.

Това е живота и любовта. Когато някой е заобиколен от любов, чувството за въодушевление избледнява и човек започва да игнорира истинската любов, която лежи между мира и глупостта.

Любовта ни се разкрива в различни форми. Дори най-малката проява на любов, колкото и глупава или обикновена да изглежда за някого, не може да бъде модел, Цветята или някакви романтични моменти са само видими жестове, но са на повърхнотта. Под всичко това, са основите на любовта ни, а те са в живота. 

Любовта, не думите печелят.